History of Macedonia

История на Македония, ХІV-ХІХ век

Развитието на българската народност за дълго се за­бавило, но не се прекратило. През целия период на турското владичество следва­ла непрекъсната поредица от борби, от въоръжени въстания на народа във всич­ки краища на бившата българска държа­ва. В условията на борбата срещу осман­ските завоеватели, а след това и срещу потисничеството на гръцкото духовенство продължавало развитието на българска­та народност.
През XVIII и XIX век, когато в тур­ската империя започнали да се развиват стоково-паричните отношения, да се за­ражда капитализмът, да се формира и развива буржоазия, тогава на основата на българската народност се създали ус­ловия за възникване и развитие на бъл­гарската нация. Това станало във всички части на българските земи, в това число и в Македония. Както в Дунавска Бълга­рия и Тракия, така и в Македония национално-освободителната борба във всички нейни етапи — за нова просвета и цър­ковна свобода, за национално освобож­дение — се развивала като борба на българския народ.
Нещо повече. През този период в Ма­кедония са родени и живели редица из­тъкнати дейци на българското възраж­дане, които са работили против погърчването, за запазване на българската на­родност, за формиране на българско на­ционално съзнание и се борили срещу османското робство и гръцката патриаршия.
Тук са се родили: първият наш въз­рожденец Паисий Хилендарски, Йордан Джинот, братя Миладинови, Неофит Рилски, Райко Жинзифов, Кузман Шап-карев, Григор Пърличев, Георги Динков (учителят на Димитър Благоев) и др. Ио всички те, както и дейците на българското националноосвободително движение от останалите краища на бъл­гарските земи, в това число Георги Ра­ковски, Васил Левски, Любен Караве-лов, Христо Ботев и др., единодушно се вдъхновявали от идеята да видят своето отечество — България, свободно от тур­ски гнет. Те се борели от името на една нация — българската нация.
Още преди два века именно Паисий, роден в будното българско селище Бан­ско в Македония, издигнал своя страстен призив: „О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин!'' И неговата славянобългарска история се преписвала от ръка на ръка, обикаляла страната — Мизия, Тракия и Македо­ния — и будела националното съзнание на българите.
В статия до българския вестник в Ца­риград Йордан Хаджиконстантинов (Джинот), роден във Велес, книжовник и просветен деец, пише: „Ако ме пита некой школски человек, си ли ти Болга­рин? Аз пълноответствам: Болгарин съм! Че не е честно на моето славяноболгарство да творим зло и лукавство. Прави Болгарин не лаже, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за пе­чена кокошка верата не разменуе ... По-истине, нема по-величествено от Болга­рин. Болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, войнствуе, верност има, гостолюбие ... Болгарин е любител всекое добро. Болгарин е срамота да се отрицуе от свой род и язик..."
Сред поредицата от светли имена на пламенни родолюбци, родени в градовете и селата на Македония, особено силно блестят имената на братята Димитър и Константин Миладинови от Струга. Те пламенно се борили в защита на своя на­род, за българско възраждане, и в тази борба мъченически загинали в цариград­ската тъмница. С голяма енергия двама­та братя работили за осъществяване на възрожденския идеал — независима бъл­гарска църква, български училища, обу­чение на свой роден български език, за събуждане националното съзнание сред широките маси на нашия народ. През 1861 г. те издали сборник „Български на­родни песни". Тези песни представляват най-добрите образци на българския фол­клор. В поканата за събиране абонати за сборника, напечатана през същата го­дина, К. Миладинов писал: „Песните преди 6 години зафатихме да собираме от секакви страни от Западната Болга-рия, т. е. от Македония, например от Ох­рид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места, още и от Восточна Болгария".
За високото патриотично самочувствие на братя Миладинови говори и извънред­но интересното писмо на Димитър Ми­ладинов, което той изпратил в 1852 г. до редактора на „Цариградски вестник" — Александър Екзарх. В него той изтъкнал опасността от разпространението на гръцкия език в Македония, посочил не­обходимостта децата в училище да за­почват обучението на майчиния славянски (т. е. на български) език. В това писмо той пише: „ . .. Шест осмини почти на Маке­дония, населени от eдноезични българи, се учат на елинско писмо и от елините се наричат елини..." При арестуването му Д. Миладинов заявил: „Аз отивам на вярна смърт, но народът български, за когото съм ратувал и за когото ще умра. няма да умре заедно с мене. Той ще остане и подир мене и един ден ще въз­кръсне величествен".
Само няколко дни след като научил за гибелта на братя Миладинови, Любен Каравелов писал: „Ще преминат цели стотин хиляди години, а тяхното име ще се произнася с благоговение и в българ­ските песни, и в българските приказки, и на седенките." А народният поет Иван Вазов възторжено възпял техния подвиг:
А бедните братя в предсмъртни страданья изпущаха своите последни стенанья. И вече обвзети от гробния хлад, те пращаха сбогом на божия свят и шушняха тихо с гаснееща сила: „Как много те любим, Българио мила!"

Друг деец на нашето национално-освободително движение — Григор Пърличев от Охрид, автор на поемите „Арматолос" („Сердарът") и „Скендербей", пише: „ ... Дотолкова ние българе сме били ругани и презрени от вейте народности, щото време е вече да се опомним... Време е да се покажем хора между хора­та. Българското трудолюбие рядко се на мира в другите народи; то ни е облаго­родило .. ."
Забележителният възрожденец Райко Жинзифов от Велес посочвал, че бълга­рите населяват Северна България. Тра­кия и Македония. В литературното си творчество той изразявал дълбоко свое­то българско национално чувство. В ста­тията „за превода на „Слово за полка Игорев" Жинзифов намерил за нужно да отбележи: „Мие за българский язик броиме той язик, кой ся говорит по цела Македония, Тракия и България, между говорите на кой има мало много разли­ка, ...нема македонци, нема тракийци като отделни народи, а има само славя-небългаре, които живеят по речените ме­ста, имената на кои, може би, имаят си право в землеописанието, а не в народ­ността; накъсо да речеме, има един це­лен народ българский и един язик бъл­гарский, който, как секой други язик, ся делит на наречия".
В своето стихотворение „Гусляр в собор" Райко Жинзифов казва:


Македония, чудна страна, Нема да бидит гърчка она! Шума и гора, и планина, Самий камен на тая страна. Птица и риба в Вардар река, Живо, мъртво на свои крака ке станат и ке дадат ответ На цела Европа, на цел свет: Я българка сум, българин сум. я, Българе живеят в тая страна!


Необходимо е да се посочи още един важен извор, който показва, че по време на нашето възраждане и освободително движение в Македония се формира бъл­гарско национално съзнание и се развива националноосвободителната борба както против османската робия, така и против елинизирането на българското население. Този извор е свързан с името на сръб­ския учен Стефан Веркович.
През 1850 г. сръбското правителство изпратило Ст. Веркович в Македония с определена научна и политическа мисия. Отначало той се проявил твърде актив­но, раздавал сръбски учебници и книги, агитирал в полза на Сърбия. Но сблъск­вайки се с компактната българска маса в Македония, той скоро разбрал, че е на крив път, че в Македония няма място ни­то за сръбска, нито за гръцка пропаган­да, и се отдал на работа в полза на бъл­гарите, започнал да ги съветва да отво­рят свои народни училища, да се учат на български език. Така Веркович станал един от ревностните дейци па българско­то възраждане. Той издал няколко кни­ги, между които сборник под заглавие „Народни песни на македонските бълга­ри" — 1860 г., напечатан в кралската сръбска печатница в Белград. Веркович изрично наблягал върху българския ха­рактер на песните, създадени от народ, който гордо можел да каже за себе си: „Аз съм българин и езика си наричам български". През 1868 г. в Москва изляз­ла неговата книга „Описание на бита на българското население в Македония".
Противоположно на Веркович и други изтъкнати сръбски учени и културни дей­ци някои белградски шовинисти започна­ли антибългарска дейност в Македония. Срещу техния поход за загнездяване в българските земи през 70-те години се възправили най-светлите умове на бъл­гарския народ. Многократно сам Христо Ботев е писал против сръбската нацио­налистическа пропаганда „в чисто българ­ски села и градове в Македония и в ня­кои северозападни краища на България" и по-специално сред „българите в Маке­донско". В иронична форма във вестник „Тъпан" от 1875 г. под заглавие „Сръбските добрини в Българско" той пише: „ ... не видите ли какви добрини и слън­ца ни е изпроводила Сърбия-в Ниш, Враня, Скопия, Призрен, Прищина,Куманово, Велес и околностите? Не видите ли вий светлите слънца, Милош-Милоевци, как интригуват и гонят нашите учители от Македонско?".
Подемът на освободителната борба и широката организация на българското национално-революционно движение, обхванало Мизия, Тракия и Македония, са друго ярко доказателство за това, че и в последните десетилетия преди освобож­дението на България от османско робство не е имало нито отделна македонска на­родност, нито отделна македонска нация, а се е формирала една единна българска националност.
Още в 1842 г., като студент в Атина, Георги Раковски създал така нареченото „Македонско дружество", целта на кое­то била да организира въстание в бъл­гарските земи срещу османското робство едновременно с подготвяното по това вре­ме гръцко въстание на остров Крит и в Тесалия.
По-късно през 1853 г. един .от неговите близки сподвижници - Павел Грамадов, се опитал да организира въ­стание в Македония. В своята многостранна и напрегната революционна дейност, в борбата за ос­вобождение на българския народ Раков­ски поддържал тесни връзки с дейци на българското национал ноосвободител но движение в Македония: Константин Ми-ладинов, Райко Жинзифов, Киряк и Ге­орги Държилович от Солун, Георги Ико­номов от Велес, Гого Папаяни от Воден, Нако Станишев и Христо Павлов от Ку-куш, Константин Ташов от Струмица, Кузман Шапкарев от Охрид и други.
В плановете за въстание, които Раков­ски съставил през 1858 г., се предвижда­ли въоръжени действия и в Македония. В създадената от него Българска легия участвували и много българи от Македо­ния, между които Ильо Марков (дядо Ильо) от Берово (Малешевско), който и сам ръководил въоръжена чета. Войво­да на чета бил и Христо Н. Македонски от с. Горни Тодорак (Кукушко). Рево­люционната дейност на Раковски наме­рила широк отзвук във всички български .земи, включително и в Македония. „Без­крайно се благодарихме, като узнахме за пламъка, който носите в душата си за нашия народ и за нашия бащин език — пише на 3 април 1861 г. от Охрид учителят Йоаким Маленков на Раковски ... — Записахме името ти в черковната конди-ка, за да се споменава във вечни време­на". В четата на Хаджи Димитър и Сте­фан Караджа са известни имената на 15 българи от различни краища на Маке­дония, в четата на Христо Ботев — 12 души. Такива имало и в четите на Филип Тотьо. В редица градове и села на Маке­дония възникнали тайни революционни комитети. В Охрид действувала револю­ционна група от 14 души начело с Иван Паунчев. Спиро Джеров от Битоля — из­вестен четник на Хаджи Димитър и Сте­фан Караджа, изградил революционна група в този град и в много села на Би-толска околия, а също така и в съседните Ресенска, Охридска и Леринска околии. Такива групи съществували в Крушево, Щип, Кукуш, Прилеп, Горна Джумая (Благоевград) и други.
Българите в Македония взели живо участие в борбата за създаване на само­стоятелна българска църква. При учре­дяване на Екзархията обаче само Велешката епархия била включена в новоучре­дената българска църква. Но съгласно чл. 10 от Фермана за създаване на Ек­зархията в редица епархии били проведени плебисцити, при които огромното мнозинство от населението се изказало за присъединяване към Екзархията.
При изграждането на Вътрешната ре­волюционна организация от Васил Лев­ски (БРЦК) в редица селища на Маке­дония се създали частни (първични) ре­волюционни комитети. Сам Левски се е срещал с дейци от Белица (Разложко) и от Крива Паланка. Помощникът на Левски — Димитър Общи, е искал „упълномощение" от Левски за посещение в Македония по организиране на револю­ционната борба. В някои доклади на Сте­фан Веркович до сръбското правителство в периода 1870—1873 г. са изнесени дан­ни за организационна дейност на коми­тети на БРЦК в Разложко, Неврокопско (Гоцеделчевско), Серско, Воденско и дру­ги райони на Македония.
По време на Априлското въстание гр. Горна Джумая влизал в района на Рил­ския революционен комитет. От този град е и организаторът на въстанието в Тър­новски окръг през 1876 г. — Георги Из­мирлиев. Особено активно участие в бъл­гарското революционно движение взело населението от Разложка околия, която била в IV (Пловдивски) революционен окръг под ръководството на Георги Бен­ковски и Панайот Волов. В подготовката на Априлското въстание постоянни рево­люционни комитети действували в Разлог (тогава Мехомия), Якоруда, Белица, Горно и Долно Драглище, Банско, Годлево, Баня, Недобърско.
На събранието в Оборище 1876 г., кое­то взело решение за обявяване на въста­ние, разложани изпратили като свой представител Георги Чолаков от Долно Драглище. След събранието пратеникът на Бенковски — Кузман П. Томов (Шарланджията), донесъл в Разложко прокламацията за вдигане на въстание­то. През май същата година избухнало въстание и в с. Разловци, Малешевско — в района на горното течение на р. Бре­галница, известно в историята като Разловско, или Пиянечко въстание. Това въ­стание е достоен епизод и финал на Ап­рилската епопея, а неговите организатори Димитър Попгеоргиев, поп Стоян Разловски, Ильо Марков и др. са известни дейци на българското национално-освободително движение.
В българското опълчение през 1877— 78 г. имало повече от 500 българи от различните краища на Македония. След потушаването на Малешевското (Пиянечкото) въстание Димитър Попгеоргиев и други ръководители на въста­нието се оттеглили към Беласица и пове­чето от тях останали да действуват чак до Руско-турската война, като извърш­вали диверсионни действия в тила на тур­ците. Прочута е акцията на дядо Ильо Марков за установяване на местна власт в Малешевско и Пиянечко.
След въстаническите действия през 1876 г. в Цариград се събрали диплома­тическите представители на великите си­ли, които се занимали с назрелия бъл­гарски въпрос. В Цариградската конфе­ренция, заседавала през декември съща­та година, участвували посланиците на Русия, Англия, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия. Тук граф Игна­тиев предложил проект за създаване на българска автономна държава от всички български земи — Мизия, Добруджа, Тракия, Македония и българското Поморавие. Никой не оспорил, че в тези райо­ни живеят българи. Френският делегат представил колективен документ за дава­не автономия на България, но по опре­делени политически съображения — без Одринско и Беломорието, като българските земи се обособят в две области с центрове Търново и София. Английският представител Солсбъри очертал граници­те на българската етническа общност, която имала пълно мнозинство в терито­рията: на север — от долното течение на р. Тимок до устието на Дунава (от Ви­дин до Тулча), на изток — Черно море, на юг — линията Лозенград—Банско— Петрич—Струмица—Костур, на запад — линията Охрид—Тетово—Враня—Леско-вец—Ниш, като всички споменати градо­ве остават навътре в България.
В резултат на Руско-турската война България била освободена от османско иго, а нейните граници — определени от Санстефанския мирен договор по етниче­ския принцип, залегнал в решенията на Цариградската конференция. В граници­те на Санстефанска България влизала и Егейска Македония. Това не било в ин­терес на големите западноевропейски държави по онова време — Англия, Австро-Унгария и Германия. Западните ка­питалистически държави не се съгласили със създаването на една голяма българ­ска държава. Те се страхували да не би България да попадне под влиянието на Русия, да стане неин съюзник и да се засили руското
влияние в центъра на Бал­каните, близо до Босфора и Дарданелите. Англия, Германия и Австро-Унгария не взели участие в Руско-турската война, но поради това, че били силни, отхвърли­ли Санстефанския договор, продиктували условията на известния Берлински дого­вор и успешно провели своята линия — „разделяй и владей". България била раз­покъсана, като цяла Македония и Лозенградско били отнети от нея и оставени под турско робство. Значително била намалена територията и на Черна гора, определена със Станстефанския договор. Босна и Херцеговина били окупирани от Австро-Унгария. Сърбия и Румъния, кои­то по Санстефанския договор се разши­рявали с български земи, по Берлинския договор получили нови български тери­тории — част от Моравско и Средна До­бруджа. Димитър Благоев по-късно от­белязва в статията „Националното обе­динение и работническата класа", поме­стена в „Работнически вестник" през 1909 г.: „В силата на Берлинския дого­вор българската нация биде разпокъса­на на части, от които главно две — кня­жество България и Източна Румелия, днес Южна България — бяха освободени, но разделени една от друга със съв­сем различни управления и права. От другите й части една остана под Турция, другите влязоха в състава на Сърбия и Румъния. Това разпокъсване на нацията създаде въпроса за националното обеди­нение."
Берлинският диктат е един от най-не­справедливите и реакционни междуна­родни договори. Той бил порицан от мно­го учени и обществени дейци в различни­те европейски държави. Френските исто­рици Ернест Лавис и Алфред Рамбо оце­нили Берлинския договор като „памет­ник на егоизма, дело на завистта, на лич­ните отношения, акт неморален и долен, защото вместо да осигури мира, той съз­даде много поводи за конфликти и вой­ни в бъдеще". Известният сръбски радикал-социалнет Васа Пелагич писал: „Спо­ред Санстефанският мир цяла България бе обединена в една държава и обхва­щаше земите от Дунав до Солун и от Черно море до Охрид ... Такава българ­ска държава не одобриха господа дипло­матите." По-късно и самите вдъхновите­ли на Берлинския договор като герман­ския държавник Бисмарк и британския държавник Биконсфилд признали, че в Берлин е била накърнена националната цялост на България. За този договор в „Британската енциклопедия" (изданието от 1911 г.) се казва: „Берлинският дого­вор, със своето изкуствено разделяне на българската раса, създаде трудния и за­плетен „македонски въпрос".
Този договор предизвикал голямо недо­волство сред българското население в Македония. Още преди заседанията на Берлинския конгрес в интерес на вели­ките сили и под тяхно влияние бил
пуснат слух, че населението на Македония иска да си остане под турска власт. В отговор на тия интриги на турските вла­сти и фанариотското (гръцко) духовен­ство българските общини в Македония издигнали високо глас на протест. Те из­пратили апел до великите сили от 20 май 1878 година, в който се казва: „Всичкий българский народ ся зарадва, като виде, че желанията му се изпълниха и нужди­те му се удовлетвориха, и ний вейте българе в Македония с силата на Св. Стефанский договор, чекахме с големо нетър­пение освобождението си от беенующето още над нас Турско варварство. Но на место това, за голема жал виждаме, че местните власти от една страна, и гръц­кото духовенство, от друга, с различни средства изнудиха от некои наши невин­ни братия подписи, за да ги злоупотребат, като уверат Великите Поручителни Сили, че уж ний сме били гърци и сме желаеле само улучшено статукво, а не присоединението си с новоучреждаемото българско княжество. Това безнака­зано подигравание с нашите подписи, си­реч с народното ни име и чувство, дълбо­ко наскърби всички ни особито при пред­положението, че такво едно лъжливо изявление от страната на Македонските българе, мож да ся е вече подало и на Ваше Високопревозходителство".
Протестирайки против тази лъжа, те настояли да се изпрати комисия, която да се увери на самото място, че желания­та и нуждите им са общи с тия на тех­ните „братия българе, които населяват Мизия и Тракия".
Апелът от 20 май 1878 година е под­писан от „македонски българи — пред­ставители от разни общини от Македо­ния", подкрепен с печатите на общините и други български организации. Подпи­сите и печатите под апела представляват почти всички краища на Македония: Ве-лес, Струмица, Скопие, Битоля, Прилеп, Неготино, Гевгели, Кукуш, Солун, Ва­тата, Тетово, Куманово, Радовиш, Во­ден, Петрич, Неврокоп (Гоце Делчев), Демирхисар (Валовище), Щип, Сер, Драма.
По такъв начин за по-малко от 10 го­дини българският народ за втори път (първия път при създаването на българ­ската екзархия) очертал своите югоза­падни етнически граници и на два пъти крупни международни актове, като проек­та на Цариградската конференция и Сан-
Стефанския мирен договор, признали съ­ществуването на българската народност на територията на Македония, без да се смятат мненията на видни учени (гео­графи, етнографи, историци), пътеше­ственици, публицисти и други, както и етнографските карти на Шафарик, Ами Буе, Киперт, Лежан, Макензи и Ърби и други.
Тук трябва да отбележим също, че до това време, както и няколко десетилетия по-късно — до годините на Втората све­товна война, всички съседи на македон­ските българи — албанци, гърци и сърби, както и живеещите в Македония турци, власи, евреи и цигани, са наричали сла­вянското й население българи и езика му български.
Израз на съпротивата срещу решения­та на Берлинския конгрес в Македония било Кресненско-Разложкото въстание през есента на 1878 година. В знак на протест населението от целия Мелнишки окръг, от Разложко, от Кресненското дефиле до Демирхисарско (Валовишко) се вдигнало на въоръжена борба. Цялата документация на Кресненско-Разложкото въстание показва българския характер на въстанието и населението от Маке­дония. Непосредствено след Берлинския дого­вор и откъсването на Македония от бъл­гарската държава селяните от Мелнишко писали открито писмо до петричкия каймакамин: „Ние. няма да оставим оръ­жието, докато не се съединим с княже­ство България — нашето отечество, на­шата майка". Особено голямо било огор­чението и недоволството в ония райони, които били заети от руските войски и съгласно договора трябвало отново да бъдат дадени на Турция. Завърналите се турци жестоко отмъщавали на мирното население. Такъв е случаят с Горноджумайско (Благоевградско). Всички застра­шени българи избягали в княжество Бъл­гария, в освободената част на своята ро­дина. Сред тях са били и родителите на Георги Димитров.
Българите от Македония и Одринска Тракия, които останали под властта на султан Абдул Хамид, били подложени на още по-страшен национален и поли­тически гнет, защото според турските власти те станали виновници за злопо­лучната за Турция война. Не бил прило­жен и „новият закон за вилаетите", който обещавал равенство за всички граж­дани без разлика на вяра и народност, неприкосновеност на личността, свобода на съвестта, просветна организация за всяка националност, реформиране на администрацията, модерно правосъдие и др. Този закон бил изработен по ре­шение на Берлинския конгрес за „утеше­ние" на останалите под робство, „но той — както се изтъква в Мемоара на ВМОРО от 1904 г. — просто бе захвър­лен в дълбоките торби на турската ар­хива, откъдето се излиза само във вид на мухъл и прах".
При създаденото положение съществу­вали всички икономически, политически и идеологически предпоставки за разви­тие на ново революционно движение в неосвободените български територии в Македония и Тракия.
Икономическото положение на насе­лението прогресивно се влошавало. То се утежнявало още повече от политическо­то безправие, от грабежите на профе­сионални бандити и насилници. Наро­дът с право виждал злото преди всичко в султанската власт, която поддържала господствуващата система на експлоата­ция, грабеж, безправие и насилие. За голяма част от населението, особено за селяните, националното потисничество се покривало с класовото. Угнетените се­ляни, пропадащите занаятчии и търго­вци и произлязлата от техните среди ин­телигенция търсели изход в отхвърляне­то на османското владичество, в борба­та за независимост.
В такива условия се родила идеята да се създаде организация, която да въз-глави борбата за освобождение на Ма­кедония и Одринско. В 1893 г., върху демократични основи, била създадена такава организация, като организация преди всичко на българското население в Македония и Одринско. Това се виж­да и от самото нейно име — Български македоно-одрински революционни коми­тети (БМОРК), преименувана три годи­ни по-късно в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), а след 1905 г. — Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).