History of Macedonia

Средновековна история на Македония

През втората половина на VII век в Мизия окончателно се настанили Аспаруховите прабългари, а Куберовите прабъл­гари (Кубер е брат на Аспарух) се за­селват в Македония — в района на Би­толя—Солун. Интересите на борбата про­тив могъщата Византийска империя под­тикнали ръководителите на формираща­та се славянска държавност (племенния съюз на славянските племена в Мизия) и на Аспаруховите прабългари да обра­зуват съюз, който се превърнал в славяно-българска държава. Тази държава станала притегателен център на източна­та група славянски племена. В нейните граници през по-големия период от съществуването й до
нейното падане под ос­манско робство влизали трите основни области — Мизия, Тракия и Македония.
Едновременно със създаването и раз­витието на българската държава започ­нал и процес на славянизиране, който обхванал прабългарите и остатъците на траките и завършил през IX и началото на X в. с образуването на новата българ­ска народност, славянска по своя харак­тер и българска по своето име. По-късно, през XI и XII в., в тази народност се вле­ли и претопили и други племенни грули, например печенези, узи, кумани и пр.
Що се отнася до опитите на някои скопски историци да докажат, че е съще­ствувала някаква македонска държава по времето на цар Самуил и че той бил цар на тази държава, то те напълно противо­речат на историческата истина. Самуиловата държава, създадена в 969 г., про­дължила българската държавна тради­ция и се явила организираната опора на българския народ срещу завоевателната политика на Византия.
Историческа заслуга на Самуил е това, че в непрестанна героична борба защи­щавал съществуването на българската държава, на българския народ и култура в продължение близо
на половин век. Когато в 972 г. византийският император Йоан Цимисхий завладял Преслав и поко­рил източните предели на българската държава, Самуил успял да пренесе ней­ния център в югозападните български зе­ми (отначало в София, след това в Мъглен, Преспа и Охрид) и да се утвърди като всепризнат български владетел. През 976 г. Самуил предприел поход в Североизточна България, освободил я от византийска власт и възстановил целост­та на българската държава. Според ви­зантийските източници Самуил приел из­бягалия от Византия Роман, син на цар Петър. Заради своите заслуги в борбата срещу Византия и в защита на българ­ската държава Самуил бил избран от бо­лярите отначало за владетел (архон) на България, а след смъртта на Роман приел царската титла. За отстояването на своето съществуване заедно с българ­ското население от Мизия и Добруджа, които са били в неговата държава, Са­муил е водил войни с византийци, но никога не е водил война с българи. Из­вестно е също така, че византийският император след поражението на Самуиловите войски е наречен „българоубиец",
а не „македоноубиец". Че Самуиловата държава била продължение на българ­ската държавна традиция, се вижда и от факта, че българският патриарх е ме­стел своето седалище заедно със седали­щето, на държавата, а именно в София, Преспа и Охрид.
Трябва да се подчертае, че във всич­ки исторически извори Самуиловата дър­жава недвусмислено се смята за българ­ска държава. Особено ценен и неоспорим източник за народностния облик на Са­муиловата държава ни е оставил наслед­никът на Самуил, последният цар от Първото българско царство — Иван Вла­дислав (1015—1018 г.). Това е намере­ният в Битоля през 1958 г. епиграфски паметник (плоча) със старобългарски надпис. В този изключително важен за нашата историческа наука документ Иван Владислав категорично казва, че е „син на Арон" (брата на Самуил) и „български цар", че е „родом бълга­рин" и че поданиците му са българи.
Заслужава да се отбележи, че видният изследовател на средновековната сръб­ска история Стоян Новакович в нача­лото на своята научна дейност също ха­рактеризира Самуиловата държава като българска, отбелязвайки, че „средището на българската държава бил Охрид". „Установяването на българската столица в Охрид и новото засилване на българ­ското царство чрез сияйните Самуилови подвизи — пише Новакович — са увели­чили българската държава към Адриа­тическия бряг по-силно от всякой друг път". Същият този Новакович по-късно измени на историческата правда за Самуиловата държава и стана родоначал­ник на така наречения „македонизъм", т. е. на тезата, че славяните в Македо­ния били нещо отделно от българския на­род.
В историята на България съществуват случаи, когато върху пределите на бъл­гарските земи, при известни исторически условия, са се обособявали наред с цен­тралната власт области, царства, кня­жества със своя самостоятелна власт. Така на основата на средновековната българска държава, поради отслабване­то на централната власт и усилване се­паратизма на болярите по времето на турските нашествия, наред с Търновско­то царство на Иван Шишман се създали Видинското българско царство на Иван Срацимир и Добруджанското българско княжество на Добротица. Но от този факт историческата наука не прави из­води за някаква видинска, или за някак­ва добруджанска народност, защото та­кива действително не е имало. Още по-малко основания има да се говори за от­делна „македонска" народност по време­то на Самуил, тъй като тогава българ­ската държава е била единна, а не фео­дално раздробена.
След окончателното падане на българ­ската държава под византийско иго бъл­гарите от всички райони, включително и от Македония, правят редица опити да се освободят. И тук историческите изво­ри са единодушни за българския харак­тер на въстанията. Първото въстание на българите е начело с Петър Делян (внук на Самуил) през 1040—1041 г., а второ­то—с Георги
Войтех през 1072 г., на които центърът е бил в Македония. Ви­зантийският летописец Скилица от вто­рата половина на XI век подчертал, че „българите вдигнаха въстания", че вож­дът е българин и подбудил „към въста­ние българското племе". За второто въ­стание летописецът отбелязал, че било организирано от българските велможи в Скопие и че ръководителят му Георги Войтех бил от рода на кавханите. А под думата кавхан се е разбирало прабъл­гарска благородническа и служебна тит­ла. Сръбският крал Урош II Милутин успял да завладее след 1282 г. Северна Македония, поради което прибавил към титлата си и „крал на България". Дру­ги български земи не бил завладявал. През XIV век сръбският крал Душан за­владял по-голямата част от Македония, поради което също започнал да се титу­лува и „цар на българите".
В 1396 г. българската държава окон­чателно паднала под османско иго, кое­то продължило 480 години.